Намираме се в навечерието на един от най-светлите български празници – Денят на Народните будители. Първи ноември е ден, който буди у всеки българин образа на усмихнати ученици, дефилиращи по градския булевард с портрети на изтъкнати родни културни дейци, писатели, учени; отнякъде се дочува песента „Върви, народе възродени”, която крехките детски гласчета още не могат да изкарат докрай; трибагреникът е гордо развят по всички административни сгради и сякаш цялата страна си спомня за своето славно минало.

Човек има чувството, че във въздуха се носи родолюбиво чувство, стоплящо сърцата и душата на хората и каращо ни да се замислим къде живеем, какво имаме и дали го оценяваме, както подобава.

Цялата тази достоверна, но все пак изпълнена с „нездрав патос” илюстрация, както биха се изразили някой от героите на настоящия разказ, с които ще запознаем читателя по-нататък, се оказва неудобна, неправилна или дори неморална за определени среди от световния интелектуален, политически и икономически елит.

Живеем във времена, в които всичко, считано за нормално до преди няколко столетия, днес бива заклеймено, отхвърлено, оплюто и безцеременно потъпкано пред очите на цялото общество. Но това не трябва да буди някакво негодувание от страна на обикновените хора. Напротив, те трябва да бъдат вкопчени в ласото на заблудата, посредством един куп механизми, за които всеки един разумен човек (в страната ни все още има доста такива) сам се досеща.

При мисълта за застрашителната скорост, с която европейската цивилизация се е запътила към пропастта на историята, все по-актуално звучат думите на колумбийския консервативен философ Николас Гомес Давила, че „модерният свят няма да бъде наказан, а той самият е наказанието”.

През призмата на постмодерната епоха, в която живеем, картинката, която преди малко обрисувахме, се възприема като пропагандиране на фиктивни ценности, доктриниране на учениците, манифестиране на ирационални симпатии, граничещи по-скоро с фанатизъм, отколкото с някакви реални очевидности. Същата тази постмодерна епоха/неолиберална парадигма/капиталистически фетишизъм е възпитала цели генерации в пълно отричане на концепти като нация, невъзможността за съществуване на каквито и да е вечни ценности и идеали и пр. 

Съвременните социални демиурзи, които претендират, че са носители на най-прогресивните и авангардни прояви на човешката мисъл, не се отличават с особена оригиналност при методиката си. Всъщност единственото, което успяха да направят, е да потвърдят за n-ти път, че историята е една неопределяема безкрайност и няма човек, който да сложи прът в колелото ѝ, нито пък да ускори процесите ѝ. Това е така, тъй като въпросните елити, въпреки фундаменталните си идеологически и концептуални различия с по-стари доктрини и социални реалности, до голяма степен са попили от вече изпробваните в историята способи за доктриниране, зомбиране и поробване (независимо дали физическо или не; струва ми се, нефизическото е по-страшното) на масите.

Догматизмът на съвременните социални, философски, икономически, политически и културни доктринери, макар несъпътстван от кървавото преследване на целите си, по същество не се различава от догматизма на Св. Инквизиция през XVI в. в Испания, от практиките при налагането на Опричнината от Иван IV Грозни, от жестокостите на Френската буржоазна революция спрямо Църквата, от нацистките гонения срещу евреите през 30-те години на миналия век, от Културната революция по времето на Мао и т.н.

Освен това, интелектуалните адепти на тези анти-традиционалистки (ако питате мен, ретроградни и реакционни) течения хвърлят всичките си усилия по посока на изработването на сложни теоретически конструкции и философски програми, които по заобиколни пътища да облекат в някакво приличие и добронамереност гнусните дела на развилнялия се нихилизъм спрямо всичко, което ни заобикаля и което ни е мило.

Този нихилизъм рано или късно ще се насочи и към нашата история, по-специално към 1-ви ноември, Денят на Народните будители.

Моето лично становище е, че България, както и повечето страни от бившия соцлагер, доста добре се е запазила и спотаила от прохладните ветрове на международния деструктивизъм спрямо традиционните социални фундаменти. У нас все още не е срамно да се наречеш потомък на Симеон Велики, нито пък някой ще ти се смее ако излезеш на улицата с тениска „България на три морета”. В нашето общество е нормално да приемаш и попиваш от бита на дедите си, да се радваш на това, което ни е оставила историята и да не изпитваш срам от нито една тревичка, нито един камък и нито един човек, който живее на тази свещена земя. Напротив, всичко това е повод за гордост!

Вероятно наистина има значителна доза ирационални проявления в такава идея за България, но защо да няма? Нима цялата световна история досега не е движена от любовта и страстта на човека? Нима Средновековието, което е толкова омразно на голяма част от съвременния каймак на интелигенцията, не генерира толкова много социална мощ, благодарение на любовта на човека към Бога? Нима ренесансовото изкуство и прогресът на човешката мисъл не се основават на вечния стремеж към познанието и красотата?  

Тези фактори също не са рационални, но са движещи сили в едно общество. Когато оставим сивотата и прозаичността, характерни за определени части от научните дейци, особено на Запад, да определят нашата посока на национален живот или безчувствено да постулират, че нацията е просто дериват от една историческа случайност, тогава трябва да се притесняваме за България.

Така че ако при досег с модерните течения, пропагандиращи релативизъм, социално разслоение и освобождаване от всичко, което ни изгражда като личности (семейство, нация, вяра, история, култура, език, пол), чуем въпрос като този, поставен в заглавието, да не се свеним да им кажем, че народни будители има, че ние ги почитаме и че колкото и да не се харесва някому – и за напред също ще го правим! 

Докато нашето общество не е подложено на коварни инсинуации (или поне е способно да им се противопостави), които са насочени към най-скъпото ни – националната душа – ние можем да бъдем спокойни.

Затова – без омраза към никого, но и с пълна вяра и неподправена любов към нашата родина – ние можем да изживеем в действителност обрисовката от началото. Да говорим с усмивка на лицата си за Светите братя Кирил и Методий, Св. Иван Рилски, Св. Паисий Хилендарски, Св. Софроний Врачански, Неофит Рилски, братя Миладинови, Г. С. Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стоян Михайловски, Петко Р. Славейков, Иван Богоров, Иван Вазов и още много други.

Простете за дългия списък, но наистина имам с какво да бъда горд. Честит празник!

Здравейте. Народни будители е имало през XVIII-XIX в. Точно те са приповдигнали българския дух, когато не сме имали независима държава. Сега като гледам какъв нихилизъм има си мисля, че правилно задавате въпроса''Имало ли е народни будители изобщо". Акцентът е по-скоро защо ги е имало народните будители, като сега се затриват българските ценности. Не може да избягаме от чуждото влияние, но е недопустимо да се загърбва българското. Трябва да се празнува 1-ви ноември!
Поздрави за първата тема, дано и следващите да са сполучливи и успешни!